Аз се появих съвсем наскоро. Сега съм вътре в мама, но след девет месеца ще се родя. Тук ми е толкова добре! Мама се грижи за мен, често пуска спокойна музика, на която и аз се наслаждавам заедно с нея, а понякога и заспивам. Всяка вечер от работа се прибира и тате. Той прегръща мама и милва коремчето й, където аз живея. Когато се родя ще имаме прекрасно семейство, вече толкова силно ги обичам.
Мама през по-голямата част от времето си е вкъщи. Понякога от един до пет часа отива на работа в училище. Няма много ученици, но затова пък тези, които има обичат мама много. Когато аз се родя, ще я обичам още по-силно. След училище мама се прибира в къщи и се храни, а с нея се храня и аз. Всичко винаги е толкова вкусно. После мама гледа малко телевизия, а след това си подготвя уроците. Така минават дните. Тате се старае във всичко да угоди на мама. Той е толкова добър! Скоро ще се родя и всяка вечер ще ги обгръщам с ръце и ще ги целувам, а после, когато порасна ще пропълзявам при тях и ще си играем заедно. Ще бъде прекрасно!
Всеки ден аз раста все повече и повече. Започват да ми се появяват ръчички и крачета. Виждам и чувствам всичко, а моите родители сигурно не знаят затова. Колко интересно! Често им махам с ръчички отвътре и им се усмихвам. Толкова ми е весело и добре тук! Понякога ми се иска през нощта да изляза оттук отвътре, да целуна мама и тате, и веднага да се върна обратно, защото още съм мъничък и трябва да си стоя тук. Понякога мамичка посещава баба. Тя е много нежна и грижовна. Баба винаги храни мама. В тях е пълно с дрешки за мен, но все още не знаят дали ще съм момченце или момиченце. Толкова ми е приятно, че постоянно мислят за мен!
Измина вече цял месец. Продължавам да раста. Вече имам любими храни, с които мама ме храни, и любима музика, която тя често слуша.
Днес мама нямаше уроци, защото учениците й са на екскурзия, и тя се прибра у дома по-рано. Тя отвори вратата и видя тате с някакво момиче. Според мен тя също беше нежна и добра, като мама, защото тате и се усмихваше и я прегръщаше. Но защо ли на мама нещо не и хареса? Тя започна да се кара на тате. Момичето в това време бързо си събра нещата и избяга, а мама и тате започнаха да се карат. Тате се обиди и си тръгна, а мама извика след него никога повече да не се връща. След това тя седна във фотьойла и се разплака. Толкова ми беше жал за мама. Така ми се искаше някак си да й помогна, но не можех. Помислих си, че когато се родя винаги ще успокоявам моята мила мамичка, и никога, никога няма да я разплаквам. Та аз толкова много я обичам.
Днес за първи път се почувствах неуютно в мама. Защо ли ме заболя лявата ръчичка? Може би, защото мама плачеше много. Изведнъж тя се изправи от стола и започна да крачи из стаята, а сълзите й продължаваха да се стичат по лицето. Вече огладнях, а мама като че ли съвсем забрави затова. Странно никога преди не се е случвало такова нещо. Но нищо ще потърпя още, важното е, че на мама ще й олекне и ще се сдобри с тате. Тази вечер, обаче мама си легна сама, тате така и не се върна. Беше много неприятно без него и аз се разстроих. А също и мама ме нахрани много лошо, дори не знам с какво точно. Вярвам, че скоро с тате ще се помирят…
Горката мамичка, не може да заспи и продължава да плаче. Как ми се иска да изляза оттук и да я обгърна с моите малки ръчички. Може пък да й олекне.
Вече е сутрин и мама е будна, но продължава да лежи на дивана. Аз отново огладнях. Защо не ми обръща никакво внимание, защо вече не се грижи за мен така както преди? И къде е моят татко, на мен ми домъчня толкова много за него!
Най-после мама стана от дивана и отиде в кухнята. Може пък да ме нахрани! Но не, сяда на стола и отново плаче. Толкова ми се иска да й кажа: „Мамичко, не плачи, нали вече имаш мен, аз не мога без теб и те обичам толкова силно”. Бавно галя с ръчичка корема на мама и й шепна нежни думички. Колко жалко, че тя нищо не чува…
Мама си отваря чантата, изважда нещо и щраква с една машинка. Интересно какво ли прави?
Гадост, толкова се задъхвам. Какво е това Господи, каква е тази гадост. Какво прави мама? Какъв е този дим. В малкото уютно местенце, където живея никога преди не е имало такова нещо. Ох, толкова ми е лошо, дима дразни очичките ми и от него започвам да кашлям.
Мамичко съжали ме, какво правиш, толкова ми е неприятно! Но не, тя не ме чува и продължава да вдишва всичко това. Толкова се разстройвам и започвам да плача. Мама се хваща за корема. Лошо й е. Накрая спира да пуши. Но дима вътре е толкова много. Аз го дишам, и той малко по-малко изчезва. А мама отново плаче, и аз плача с нея, а от този ужасен дим кашлям много и започва да ме боли сърцето.
Мама ме нахрани, но отново за съжаление не с това, което ми се искаше. Защо толкова неочаквано всичко така се промени? Може би с нещо съм обидил моята любима мамичка, но с какво? Мама и днес не отиде на училище. Вместо това си остана у дома и плака през целият ден. Сърчицето ми ме заболя още по-силно. Отново вдишваше някаква гадост. Вече все-повече и повече ми се иска да избягам някъде навън от тук. Тук вече е толкова неприятно. Мирише лошо и димът дразни очите ми, а също много искам да се нахраня…
Днес мама се събуди много рано. Не й се спеше. Нахрани ме с нещо, което не беше вкусно, но пък беше по-добре от предния път. Сега ожаднях. Мама като че ли прочита мислите ми, отива до хладилника и взема някаква бутилка. Налива в малка каничка някаква прозрачна течност. Толкова се радвам. Най-накрая тя си спомни отново за мен, и ще се грижи за мен както преди. Мама отпива. „Боже, каква отрова, какъв ужасен вкус”! Веднага го изплювам. Толкова ми е противно и обидно. Защо мама ме мъчи по този начин, нима й е все едно какво става с мен?... Не, не може да е така. Тя ме обича толкова силно, колкото и аз нея. Тя не би искала да ми се случи нещо лошо. Просто не се чувства добре. Но въпреки това не разбирам, може ли да се чувства по-добре като ми причинява толкова много болка с този дим и това, което пие? Не, по-рано тя не беше такава. Нима вече ще е така? Не искам, няма да издържа на всичко това…
Минават още няколко дни. Всичко става по-лошо. Мамичка почти не ме храни, постоянно вдишва този дим, пие и цял ден лежи на дивана и плаче. Много ми е лошо вече. Често ме боли главата и сърцето. В това някога нежно и приятно място, вече стана невъзможно да се живее. Често удрям с ръчички по корема на мама и се надявам по някакъв начин да избягам оттук. Но това е невъзможно. Задъхвам се. А тате нито веднъж не дойде повече при нас. Може би вече не ни обича и ние просто не сме му нужни? Не, не е възможно, той толкова се грижеше за нас докато се скараха с мама. Защо всичко се обърка така? Аз нищо не съм направил. Само стоя и плача. Толкова съм самичък…
Отново изминаха няколко дни. На гости дойде баба. С мама разговаряха дълго за нещо, и тя после си тръгна със сълзи на очи. С какво мама така я обиди? Отначало просто говориха спокойно, а после мама каза само една думичка нещо като „апорт” или „аборт”…точно не помня, но това не е и важно. Нима може да има нещо по-ужасно от това, което вече се случва тук с мен. Мама скоро ще се вземе в ръце, ще се помири с всички, и всичко отново ще бъде прекрасно и спокойно както преди…
Мама отново се събуди рано и забрави да ме нахрани. Но аз вече не плача. Свикнах, че не ми обръщат внимание. Мама се облече и тръгна нанякъде. Тя върви и плаче, а другите я гледат и си шушукат нещо. Мама влезе в някаква непозната сграда. Пред входа тя се помоли и си сложи шала на главата. Вътре имаше много хора. Някой палеха свещи, други се молеха… Мама взе една свещ, постави я пред една картина и започна да се моли на някого, за да й прости Той, че тя не иска да го прави, но няма изход. Как странно се държи мама, преди никога не е идвала тук. Наистина това място е странно, но пък на мен ми харесва. За какво ли се извинява мама и иска да й се прости? Сигурно, защото ме е обидила и не ме е хранила? Сигурно се е замислила и ще се върне при тате? Сигурно всичко може отново да бъде хубаво? Накрая мама свърши да се моли и излезе. На улицата свали шала, сложи го в чантата си и тръгна нанякъде с колата. В колата започна да ми става лошо. Силно ми се върти главата. Отново ми е много зле.
Накрая колата спря, и мама излезе. Пред някаква сграда сме, още по-странна от първата. Наоколо бягат хора с бели облекла и със смешни шапки на главите. Но защо ли толкова много се страхувам от тях. Мама влиза вътре и върви по някакъв много дълъг коридор. Тя отива при един човек в бяла престилка, той я хваща за ръка и я вкарва в една стая. Там има още двама като него. Вътре стаята е цялата бяла, по средата има някакво легло, а отгоре светят силни лампи. Много, много ме е страх, мамо! Защо отново започва да ме боли сърцето… Лекарите слагат мама на това странно легло и започват да си говорят за нещо. Един от тези доктори носи желязна кофа, с някакви много страшни предмети – ножове и щипки. Господи, какво ще правят? Какво означава всичко това, какво прави тук моята мамичка? Иска да ме изплаши сигурно? Недей мамичко, аз и без това съм толкова изплашен. Толкова искам да се родя скоро и да ти помогна, само не давай на тези хора тук да ми направят нещо, моля те, аз толкова силно те обичам!
Неочаквано доктора взема някакъв инструмент и нещо става с мама. След няколко минути тя заспива. Но аз не спя, аз виждам всичко и чувствам всичко… Докторите вземат в ръцете си тези зловещи инструменти и се навеждат над мамичка. Боже, какво става? Защо ме е страх толкова много, защо ми текат сълзи и така силно бие малкото ми сърце? Какво са намислили тези хора в бели халати, за какво се подготвят и защо приспаха моята мила мамичка? Тя никога не би допуснала да ми направят нещо лошо, та тя ме обича толкова много…
Ето лекарят взема щипките и ги вкарва в мамичка. Господи, те са около мен! Аз се отдръпвам силно, за да се скрия, но те хващат крачето ми и от него започва да тече кръв. Боже, колко силно боли! Хващам си крака и се опитвам да спра кръвта. Но всичко е безполезно – раната е много дълбока. Как могат да нараняват нежната ми кожа с техните железни щипки? Вече ме боли толкова много. Защо ли са толкова жестоки и безсърдечни? Мамичко къде си, защо спиш и не ги спреш? По-добре да си остана тук в корема ти дори и да е неприятно, но не искам да умирам… Не трябва, моля те. И отново плача, а безмилостните щипки отново ме нараняват, този път във беззащитните ми гърди.
Кръвта става все повече…Чувствам, че умирам…Как силно ме боли, Господи, защо така постъпват с мен, за какво съм виновен? Защо ме мъчат толкова? Аз вече не плача, аз крещя, макар че силите ми са все по-малко, чувствам как живота постепенно си отива от мен…Ето, щипките се появяват отново. С последни сили се отдръпвам от тях, но те хващат тънкото ми вратле и ме дърпат навън. Да се съпротивлявам и да плача вече нямам сили. Мен така или иначе никой няма да ме чуе. Задъхвам се и кръвта ми изтича. Докторите ме изкарват от тялото на мама, но вече съм мъртъв…
Лекарите равнодушно гледат останките ми и безсъвестно ги изхвърлят в мръсната кофа, а мама откарват в друга стая. Скоро тя ще се събуди и ще се прибере у дома. Всичко ще бъде както преди, но мен никога повече няма да ме има до нея. Никога няма да се родя и да порасна…Завинаги ще остана тук в мръсната кофа…
Никога няма да мога да я прегърна, да я притисна до себе си и да я целуна.
Никога няма да отида в детска градина и в училище…
Моята мила мамичка никога няма да види моите първи стъпки, няма да чуе първите ми думи, и никога няма да разбере колко силно аз я обичах….
